Предната статия беше за сгради и изкуство, тази също. Предната беше за актьора, чието име се знае и се асоциира с една ключова сграда за София, но за неговата биография не се говори особено. Сега е ред на Националната музикална академия “Проф. д-р Панчо владигеров”, мястото, където основно се изграждат българските певци. 

Роден е в Цюрих, Швейцария през 1899 г. на 13.03, като има брат-близнак, който също се занимава с музика. Майка им е гинеколог, а баща им – юрист.  Малко след раждането семейството се връща обратно в България и заживява в Шумен. Именно там  за пръв път той се среща с музиката, а първата му публична изява е в читалище “Св. Архангел михаил” (дн. “Добри Войников”) през 1907 г., когато свири на цигулка. Една година по–късно умира бащата, а след няколко години Владигеров завършва началното си образование и се преместват в София, където посещава частно музикално училище.

Студентът Панчо

Той, заедно с брат си, получава държавна стипендия и заминава да учи във висшето училище по музика в Берлин през 1912  г. същевременно се записва и на майсторски класове по пиано и композиране към Академия по изкуствата в същия град. По време на обучението си пололучава два пъти Менделсоновата премия на университета за Оpus 6, неговият първи концерт за пиано и за Оpus 9, “Три импресии” за оркестър. Привикван е да изпълни военната си повинност, докато е за кратко в България, но отклонява службата и се връща в Германия, за да завърши майсторските класове.

“Deutsches theater”, Берлин

Завършвайки своето музикално образование, той е поканен да стане музикален ръководител и композитор в “Дойчес Театър” от големия режисьор Макс Райнхард. По това време създава разнородни произведения, които са както групови, така и солови за цигулка или пиано и сключва договор с известното за времето си издателство “Универсал Едисон”.

Обратно в България

Предвид разрастващия се антисемитизъм в Германия, Панчо решава да се върне в България през 1932 г., защото майка му има еврейски корени и не се чувства в безопастност там. Ако беше чистокръвен българин, може би, никога не би се върнал обратно. Но историята не познава “ако”. Същата година се жени се за Екатерина Жекова, която всъщност е дъщеря на първата му преподавателка по пиано през 1932 г., а през следващата им се ражда син – Александър. 

Първата българска опера, поставяна извън България

Това е “Цар Калоян”, отново една абстракция – име, което знаем, но не свързваме с нищо освен с България и Средновековие. Основният конфликт в операта е, може би, най–интересната част от живота на царя – битката при Косово поле, пленяването на латинския цар Балдуин и легендата за затварянето му в Търново в “Балдуиновата кула”, наречена така, заради самия него. Автори на либретото са Николай Лилиев и Фани Попова–Мутафчиева. 

На 20.04 1937г. е премиерата в Софийска опера, а впоследствие е поставяна в Братислава и Любляна. Интересно е също така, че е единствената опера на автора за целия му живот и е играна само няолко пъти в България.

Рапсодията “Вардар” и “Седем български симфонични танца”

Рапсодията Вардар, написана през периода, когато е диригент и композитор в “Дойчес Театър”, се превръща в едно от най–емблематичните български класически произведения, напомнящо на амерканския дух от “ерата на джаза”, като някои хора дори намират сходства между нея и  музиката на Disney, възникнала по–късно. 

Седемте български симфонични танца са народни танци, които са адаптирани за класически оркестър. Има доста подобни произведения на творци от същия период като “Ръченица” на Петко Стайнов. За кратко Владигеров е оркестрирал и в Букурещ и има няколко произведения, вдъхновени от румънския фолклор.

По време на Втората световна война той ограничава пътуванията си, но неговата музика продължава да бъде изпълнявани в Атина, Букурещ, Белград, Загреб и Любляна.

След Втората световна война

Не е обявен за буржоа, дори е доста добре приет от новата власт на Народната република. Започва да твори произведения, които са пряко свързани с режима и по този начин се опитва да спаси свои приятели, които са осъдени на смърт. В някои случаи се получава, но в други не. Пример е Александър Николов, чийто разстрел е отменен, остава с доживотна присъда в затвора, но малко по–късно е убит от властите. 

Като оставим партийната линия на творчество, първите две десетилетия след ВСВ са смятани за неговия зрял период. Тогава пише балета “Легенда за езерото”, първите си сюити, има турне из Скандинавските страни и Русия, жури е на международни конкурси в Унгария, Русия и Италия. Същевременно преподава в Консерваторията у нас и печели редица държавни награди “първа степен” за принос в културата и образованието. Разбира се, те са “зрели” според музикалните критици, които често се бият с мненията на широката общественост. Заради това няма и да задълбочаваме в тях, но винаги можете да ги чуете.

Хердеровата награда 

Това е една награда, може би, не особено позната на повечето от нас. Тя е австрийска, а журито е било от университетски преподаватели от Германия и Австрия, като целта е да се подкрепят творци и културни дейци, които благоприятстват мира в държавите от Централа и Източна Европа. Почти всяка година български представител е бил един от избраните седем лауреати. Панчо Владигеров я получава през 1968 г.

Посмъртно признание

След смъртта си, той иска неговият дом да бъде превърнат в къща–музей. Така и става. Но има два, както вече е ясно, Софийският е превърнат първоначално в музей, а впоследствие и този, в който прекарва детството си – Шуменският му дом. През 2006 г. внукът му основава фондация “Духовното наследство на Панчо Владигеров”, която цели популяризиране на творчеството на своя дядо. През 2013 г. проток в Антарктика е кръстен на негово име, както и малък остров, който се намира в протока. И, разбира се, Националната музикална академия носи неговото име. 

От там тръгнахме и там се връщаме

Фасадата, има функцията да защитава, краси и предразполага. Без значение дали става въпрос за сгради или хора. Хубаво е да имаме красиви фасади, прекрасно е да им се радваме, но трябва да искаме и да можем да виждаме отвъд тях. Защото те са преходни и се рушат. А това, което остава, има значение. Историята и личностите, които представяме го доказват.