Биографичен очерк

Роден е през 1866 година в Старозагорско, като преживява пожара там по време на Руско-турската освободителна война и това оказва траен отпечатък върху живота му. Друг такъв момент е замръзването му и последвалата тримесечна борба със смъртта в ранна възраст. Причината е удоволствието от карането на новите му кънки по замръзналата река Марица. Мести се от град в град със семейството си, като накрая се установява в Пловдив по политически причини (тогава столица на Източна Румелия).

 Дипломатически мисии и рехабилитации

В Прусия (Германия)

Получава своето висше образование по философия в Лайпциг, което оказва силно влияние върху личността му, заради неговите преподаватели и немската среда. Следването му започва през 1892г.

Във Франция

Заминава на рехабилитация, като там той е убеждаван от лекарите, че няма всъщност недъзи, породени от неговото замръзване, а че всичко това е само в неговата глава. Те го съветват да се разхожда и да тренира ума си чрез автосугестия (самовнушения). Разбира се, това “лечение” не дава резултат. Но все пак той започва по–леко да гледа на своята трудна подвижност и говорни проблеми. “Постановката” се разиграва в Париж през 1905 г.

В Македония

Е изпратен във функцията си на директор на “Народния театър”, като заедно с трупата обикалят големите български градове в областта “Македония” на Османската империя през 1908 г., като обиколката обхваща както градовете във Вардарска, така и тези в Егейска Македония. Изключително добре посрещнати са навсякъде, без никакво напрежение (за разлика от сегашните делегации). Публиката винаги се вълнува от присъствието и речите му, като е сметнат за “особено ерудиран човек”. През свободното време “прави б-р-р-р-р, б-р-р-р-р с наргилето” (според писмо на Сава Огнянов в помен за своя приятел от 03.10 1929г.)

В Русия

Е командирован по случай 100 години от рождението на Николай Гогол и новоиздигнатия паметник в Москва през 1909 година. Държи реч в Московския университет за отношението и влиянието на “Гоголя у българската душа и изкуство.” От руската интелигенция остава малко разочарован, като пише писмо до Мара Белчева, в което говори за техните физически недъзи и още повече за душевните им и ментални такива. Сходно становище изразява и във връзка с църквата “Василия Блаженнаго”. В крайна сметка се справя стоически с обстановката,  и успява да прибере костите на Марин Дринов в България. Пътуването е с кораб от Варна до Одеса и с влак от Одеса до Москва.

В Италия

Стига след дълго пътуване през различни европейски държави, защото отново е репресиран от държавните органи и своите колеги писатели в България. Най-дълго се задържа в Рим (3 месеца), като усилено работи върху “Кървава песен”, след това прекарва известно време във Флоренция и Милано. Накрая отсяда в едно курортно градче до езерото Комо над едноименния град и малко по-късно там и почива през 1912г. Днес има паметник пред къщата, в която умира, както и на адреса, където е пребивавал в Милано. Отделно, от 2016г. в самия център между катедралите “Duomo di Milano” и “Сан Бернардино але Оса” e поставен друг паметник на поета, седящ на пейка с книга и бастун в ръце.

За литературата и географията ни

Има една градска легенда, която в днешно време доста хора (от София, а и не само) сигурно не са чували. Тя е за разговор между Патриарха на българската литература и най-ерудираният и успешен литературен критик и редактор по това време (И. Вазов и К. Кръстев).

 Тя гласи, че един ден в кафенето на хотел “България” Вазов седнал и поръчал едно турско кафе, като бил сам. По някаква случайност и Кръстев бил сам–самичък на масата в онзи ден, само че в другия край на кафенето. Сервирали турското кафе и той започнал да отпива шумно от чашата. От далечната маса се провикнал Кръстев: “Вазов, така не се пие кафе!”, а Патриархът отвърнал: “Аз не го пия, аз го сърбам.” 

Бeз значение факт или действителност, тази ситуация онагледява какви са били нравите в края на XIXв и началото на XXв. Приликата със събития от края на XX и началото на XXI век е просто случайност…

Друго типично за нашите географски ширини е тази луда Балканска надпревара

Да имаме най–голямото, най–високото, най–женствените жени, най–мъжествените мъже, най–артистичните артисти и т.н. Заради това преди няколко години църквата “Св. Сава” в Белград бе открита и се превърна в най–голямата (православна)… на Балканския п–у остров. Нашите други съседи, румънците, пък сега градят най–голямата православна църква в света. Този път май съревнованието започва да придобива други мащаби. Вече дали трябва или не трябва да се строят високи православни църкви е отделен въпрос, но нека бъдем “number one”… 

В условия като тези е много трудно да се фокусираш върху истински важните неща. Пенчо е успял да стори това. Следващият преломен момент е самосъхранението, тук вече е в безизходица, както става ясно от биографията му. Но нека разгледаме и неговото творчество. За разлика от хора като Ботев, който е бил по–малко известния от своя съавтор Стефан Стамболов, с който издават съвместно “Песни от Ботьова и Стамболова” впоследствие става всепризнат от цяла България, докато нашият “лирически” герой остава недооценен дори днес. Всеки българин е чувал това име поне няколко пъти в училище, но не и във връзка с най–същностните му дела като представител на България.

“Кървава песен”

Това е нашата “Илиада”, “Енеида” Или по-скоро “Ад, Чистилище и Рай”. Може би тези заглавия са просто една абстракция за повечето от нас, но трябва поне малко да се запознаем с тях. Защото начинът, по който мерим колко важна е една книга, е чрез това за написването на още колко книги е повлияла.

 Отделно, това е “митът” за създаването на единен строй, на нещо като нация, защото трябва да имаме обща история и общ език, за да се наречем всички българи. Нашият случай с “Кървава песен” не създава новият книжовен български език, нито говори за “стара велика България”, но говори за самото Освобождение и се явява своеобразен манифест на новата българска нация. Но е незавършена, заради преждевременната смърт на автора. Това въобще не означава, че не е в напреднал стадий на развитие, дори напротив. Именно заради нея е и предложен за номинация за Нобелова награда в сфера “литература”. Преди изучавана в часовете по Български език и литература, а днес неглижирана и изпратена в небитието. Тя представлява пролог и девет песни (глави), като става въпрос за Руско–турската освободителна война и именно тук неговият спомен за горяща Стара Загора и ранните му години преди Освобождението оказват силно влияние. Това е неговият “magnum opus”(голямо дело), макар и незавършен.

Номинация за нобелова награда

“Шведската академия се намира пред щастливи и съвсем необикновени обстоятелства, да може да представи на Европа един безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетически шедьовър – „Кървава песен“” Алфред Йенсен

Стигнахме и до най-важната част – номинацията. По принцип звучи доста престижно да те номинират за такава награда, а още повече и да я спечелиш. Дали е така на практика, или е по–скоро политическа награда, е отделна тема за дискусия. фактът, че 7 Шведи са я печелили и основните победители са от Европа (по–скоро Западна), е достатъчно красноречив факт за обективността на това “състезание на духа”. То е създадено от изобретателя на динамита Алфред Нобел, като идеята му е наградите да се дават на “хора, допринесли за общото благо на човечеството, без значение скандинавци или не.”

Ако трябва да се върнем към тогавашната кандидатура от 1912г., неговият  преводач на шведски и впоследствие приятел – Алфред Йенсен, който превежда на шведски и Ботев, Вазов и Яворов, силно е разтревожен за влошаващото се здраве на българския си приятел. Състоянието му е породено от разприте в интелектуалния елит по онова време. Алфред е член на комитета към Нобеловата награда по литература и очаква България да изпрати предложението си за кандидат, което държавата така и не извърша. За пръв и може би последен път, е дадена тази възможност на човек от комитета. Самият той номинира Пенчо Славейков, но поради преждевременната смърт на поета, кандидатурата не е разгледана от комисията. 

Светът е фрагментарен (натрошен) и все повече се разпада на съставните си части, явно това е естественото състояние на нещата. Но тук, заради смесването на християнския дух и ориенталския бит, като че ли винаги сме се саморазрушавали и самосаботирали. Не знам дали това състояние е естествено или свърестествено…

За да завършим вдъхновяващо, защото модерният човек не харесва тъгата и меланхолията, ще си кажем, че всъщност има един нобелов лауреат точно в сфера “литература”, който е роден в Русе, но никога не е говорил български, евреин е и пише на немски. Той взима наградата като австрийски представител.