fbpx

Warning: Undefined array key "_wpupa_attachment_id" in /home/customer/www/leaderacademy.bg/public_html/wp-content/plugins/wp-user-profile-avatar/templates/wp-author-box-social-info.php on line 90

Warning: Trying to access array offset on value of type null in /home/customer/www/leaderacademy.bg/public_html/wp-content/plugins/wp-user-profile-avatar/templates/wp-author-box-social-info.php on line 90

Да предизвикваме себе си се превърна в неписано мото на нашия лагер. Всички участници го следвахме неотлъчно. Поставяхме летвата високо, над главите ни, а после я прескачахме. Повтаряхме упражнението отново и отново. Така изведнъж, поглеждайки надолу, осъзнахме колко далеч сме стигнали. Менторите бяха до нас неотлъчно, вдъхновявайки ни да продължаваме.

Днес поемаме по сенчестата пътечка, водеща към поляните. Там провеждаме редовната си сутрешна тренировка, като този път вмъкваме елементи от всички изминали дни. Започваме с табата, минаваме през йога и стигаме до танци. Виктория (ментор във формата) ни отправя още едно предизвикателство. Предстои да изминем пътя към базата, подредени във влакче, с боси крака и в пълно мълчание. Често на лагера говорихме за заземяване – в нашето ежедневие рядко имаме досег с природата. Под краката ни постоянно има асфалт, почти никога не вървим боси. Електричеството, което произвежда тялото, се натрупва, без да има как да излезе. Както жаргонно казваме: „Удари ме ток.“ – е в резултат на подобно натоварване. Ето защо, понякога е добре да събуваме обувките си и да усещаме боцкащата стъпалата ни трева. Да си припомняме, че ние сме в природата и природата е в нас – това е кръговрат.

Тръгваме към базата, приели предизвикателството на Вики. Не знам за вас, но поне при мен в моментите на пълно мълчание, усещам главата ми пълна с мисли, прехвърчащи като стрели. Изведнъж, когато се оттласна от думите, те, като че ли, си отмъщават. Струва ми се, че имам да кажа толкова много. С всяка изминала минута нещата, които ми изглеждат важни, стават все по-малко. Накрая съм се разтворила в тишината. Всичко, което усещам е, една зародила се от дълбочината на съзнанието ми, благодарност.

Вече сме в базата. Предстои ни уъркшоп, воден от Вики. Настаняваме се в голямата зала и се заемаме с изработката на съкровище. Аз нарекох моето: „Кутийка за сбъдване“. Тя ще пази през цялата година обещание към самата мен. Ще бъде малко напомняне, което винаги, когато се отклоня, ще ми дава правилната посока.

Следобедът ни дава възможност да се срещнем с менторите на индивидуални сесии. Това е един от най-дългоочакваните моменти – ще можем да поговорим с тях за нещата, които ни вълнуват, за визията, за таланта, за мисията… всичко, което съдържа в себе си в този лагер. Нали знаете, един поглед отстрани, разкрива други аспекти на това, което винаги гледаме от една и съща страна. Затова е ценно да правим наша собствена синхронизация между двете. 

Имаме толкова много общо между нас и менторите! Те също са минали по стъпките, по които ние тепърва прохождаме. Започнали са със страсти, цели, визия, таланти и са си проправяли път към тяхната мисия. Невинаги са срещали отворени врати, но това не ги е спирало. Всяка затворена врата е била възможност: трябвало е да проявят креативност, за да я отворят. След всеки изминал път е ставало все по-лесно и бързо. Трудностите, обаче, били също креативни и се изменяли, предизвиквайки ги отново и отново. Всъщност менторите така правели крачките си напред – с възможните решения на всяка трудност. Ето ги пред нас днес, разкривайки частичка от себе си като споделят опита, който са натрупали. Подаряват ни идеи как да си направим крилата, с които ще полетим.

Намирам тези срещи за изключително вдъхновяващи. Получих толкова много идеи и различни гледни точки, които биха ми били от полза в бъдеще. Освен това, мястото, където те бяха проведени – сред природата, в сърцето на Пирин – беше зареждащо и енергизиращо. Мисля, че това беше рестартът, от който се нуждаех, за да си върна вдъхновението, смисъла. Понякога един разговор е достатъчен, за да се заземиш.

И за край ми се иска да ви призная нещо. Не обичам ранното сутрешно ставане. Даже бих се самоопределила като „нощна птица“. Лагерите, обаче, носят колективен дух, който човек се увлича да следва. Знаеш, че ще срещнеш в голямата зала сънените лица на участниците в кемпа. Ще си пожелаете добро утро, а после ще се заемете със задачите за деня. Това някакси те зарежда, усещаш прилив на енергия, идващ от тази заедност. Чувството е неописуемо, само човек, който го е изживял, би разбрал думите ми – точно това изпитвах като част от Talent Factory Camp.

Ралица Арнаудова

Pin It on Pinterest

Share This