fbpx

„Страхът, сам по себе си, не е опасен. Опасно е, да се оставиш да те води.“ – Това е една от мислите, които мина през главата ми през онзи ден. Бях изключително развълнувана и притеснена от предстоящото изпитание. Щях да се изправя пред страха си от височини. Лице в лице с него, щях да имам само една единствена възможност: да го надскоча. 

Днес ще се сблъскаме с предизвикателството във Въжената градина – “Стълба към небето”. „Стълба към небето“ представлява пет греди, закачени между две дървета, подредени една над друга, с разстояние между тях. С увеличаването на височината, трудността да ги изкачиш също се изменя. Разстоянието между гредите расте колкото по-нагоре стигаш. На пръв поглед може да звучи като детска игра, но като участник бих казала, че съвсем не е. Разделяме се по двойки и определяме реда, по който ще минаваме. След броени минути ще изпитаме сами себе си, както и нещата, които сме научили през изминалите дни. 

Първите участници са вече обезопасени с каски и въжета, готови да започнат. Стискаме им палци. Да си пръв винаги е най-трудно: ти си „опитното зайче“. Няма човек пред теб, от чиито грешки да се поучиш. Ти тепърва трябва да направиш път там, където има единствено бурени. В днешното предизвикателство, обаче, не си сам. Тук имаш партньор, който да ти помогне и с когото да споделите трудността. От двама ви зависи в каква степен ще се доверите на другия. Дали ще се сработите? Върхът изглежда измамно близко, ще успеете ли да го покорите?

 В подобни екстремни ситуации човек често проявява черти на характера си, които по принцип стоят в сянка. Желанието да стигнеш върха е толкова силно, съчетано с напрежението от усилията, които полагаш, че не успяваш да се владееш. Ако погледнеш ситуацията отстрани като публика, ще видиш няколко основни грешки. Хаотичните действия, притеснението, липсата на вяра в партньора отдалечават от целта. Според мен, пътят към успеха е в самоконтрола: да не губиш фокус, да си наясно със случващото се, да се довериш на партньора, ако имаш такъв.

Първите участници не успяват да стигнат върха. В един момент „зациклят“: здраво са се хванали за гредите и остават така, докато времето им изтича. Доста често имаме такива случки в живота си. Стопираме се, държейки здраво познатото и отказваме да помръднем. Не слизаме надолу – това би значело да изгубим прогреса си. Не сме способни да се изкачим нагоре – страхуваме се да не изпуснем и малкото сигурно, което имаме. Колко време можем да стоим така – докато ръцете ни отмалеят?

Следващата двойка е нашата. Слагат ни каски и въжета и сме в готовност да катерим нагоре. Познавам себе си и усещам как фобията ми се активира в момента, в който кракът ми спира да докосва сигурната земя. Този път, обаче, съм в екип, а не сама. Силно решена съм партньорът ми да стигне върха. Той е атлетичен и ловък, за него предизвикателството е минимално. Време е да изпитам своя самоконтрол и да се изправя срещу страха си.

Ще призная, че имаше моменти, в които блокирах. Тогава си спомних грешката на първата двойка: те хванаха се за гредите и спряха да вървят напред. Мислех си за това, че дори и аз да не успея да стигна върха, партньорът ми заслужава да успее. В един момент правех всичко в името на това. Ако бях сама, отдавна щях да съм се отказала. Това ме накара да се замисля защо не полагам толкова усилия за мен, колкото съм склонна да отдам за другия?!

По средата на препятствието сме. Отеква в мен една тиха паника всеки път, когато погледна надолу към земята. Усещам, че не мога да продължа. Бях надскочила многократно границите си, познавах предела си. Вече не успявам да бъда полезна за себе си и за партньора си. Казвам му, че трябва да продължи напред и доколкото мога ще помагам. Почти в края на времето, той стига върха. Победата е наша! Дори да не успях да се кача на последната греда се чувствам така, все едно съм я стигнала.

Следващата двойка е готова за предизвикателството. Наблюдавам ги отстрани: техните малки победи, стигайки следващата греда. Това, което ги отличава е, огромното желание да стигнат върха и борбеността, която носят в себе си. Никак не им е лесно, но вътрешната им непримиримост ги избутва постепенно нагоре. Правя си отново паралел с живота: понякога упоритостта е това, което те тласка да продължиш напред. Стискаш зъби и се бориш докрай, колкото и да се опитват да ти попречат. Те са първите участници, които заедно стигат върха.

Последната двойка има опита на всички, минали до този момент. Те приемат „Стълба към небето“ на шега и именно там стои разковничето за техния успех. Смеят се през цялото време и така разтоварват напрежението. Издърпват се един друг и приличат на деца, които си играят. Удоволствие е да ги гледаш отстрани, особено когато вече си бил на тяхното място и знаеш колко трудно е всъщност. От тях научавам, че не трябва винаги да правиш нещата на всяка цена. Самото приключение може да донесе много по-голямо повече, отколкото достигането на целта. Стигат върха и всички им ръкопляскаме.

„Стълба към небето“ отправи толкова много въпроси. Защо когато сме под напрежение се променяме? Какво можем да научим, наблюдавайки другите? Достигането на върха ли е победата, или пътят, който сме изминали? Всички участници отдъхваме, преминали успешно и това предизвикателство.

Лагерите Talent Factory са не само място, от което можеш да научиш много. Понякога те са подтик да излезеш извън зоната си на комфорт. Колкото и да е удобно познатото, то няма да ти даде нищо ново. Вече си взел знанията и опита, които са ти били необходими. Трябва да откриеш нови предизвикателства, за да може да растеш. 

За мен изминалият ден беше изключително емоционален. Изправих се срещу страха си… и победих. А ти ще се осмелиш ли да предизвикаш себе си?

Ралица Арнаудова

Pin It on Pinterest

Share This