fbpx

Warning: Undefined array key "_wpupa_attachment_id" in /home/customer/www/leaderacademy.bg/public_html/wp-content/plugins/wp-user-profile-avatar/templates/wp-author-box-social-info.php on line 90

Warning: Trying to access array offset on value of type null in /home/customer/www/leaderacademy.bg/public_html/wp-content/plugins/wp-user-profile-avatar/templates/wp-author-box-social-info.php on line 90

Като деца, често възрастните ни питаха: „Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?“ И ние развълнувано разказвахме за професиите на живота си: полицай, лекар, учител, а защо не и космонавт, световноизвестен певец, архитект. Още тогава, без съзнателно да знаем, сме скицирали първите си кариерни планове, търсейки призванието си, колкото и смело нереалистични да са били те. 

Ще ви призная, че не сбъднах детската си мечта да стана лекар, но имах възможността да открия, че мога да осъществя своята мисия – да помагам на другите – по алтернативни начини. Искам да ви споделя за едно магическо място, сгушено в полите на Пирин, където младежи от 16 до 29-годишна възраст правят крачка към своята кариера по един съзнателен път, като узнават силните си страни, откривайки призванието си, като развият талантите си и черпят вдъхновение от личностите, които срещат, за да засадят семенцата на своето бъдеще. Това място е „Leader Academy“, а аз имах щастието да съм участник в „Talent Factory Camp I Rising Stars“. Ще ви разкажа за моето пътешествие по пътя на кариера през призванието.

Базата – нашият дом за предстоящата седмица

Тепърва всички ние бяхме дошли и, заредени с енергия и любопитство, слязохме пред голямата зала. Там нашето пътешествие започна. Някои от нас за пръв път се докоснаха до сетивен театър. Влязохме в залата с изострени сетива и затворени очи, което правеше усещането изключително пълнокръвно. Топлите длани на менторите, нашите водачи в тъмното, ни увлякоха да им се доверим, още без дори да ги познаваме. Приех този акт като метафора за предстоящата седмица: именно те щяха да ни преведат през мрака ( въпросите и несигурностите, с които бяхме дошли ), за да открием светлината ( познанието ). По-късно научихме, че цели 90% от информацията за външния свят идва от зрението и едва 10% остава за другите сетива. 

Кой кой е? Първата стъпка бе да направим своя „визитна картичка“. Оформихме я върху листа и за да е още по-интересно, другите бяха тези, които нарисуваха образа ни в квадратчето за снимка ( и се получиха наистина невероятни портрети ), а ние само казвахме информацията, която да изпълни свободните редове. Въпросите, на които трябваше да отговорим, за да попълним визитните картички, предизвикаха нашата креативност и когато залата се изпълни със супергерои със свръхестествени сили, вече бе сигурно, че дори и да не се познаваме добре, ледовете на първоначалното запознанство са разчупени. По-късно си дадох сметка, че се сработихме бързо и се превърнахме в екип, без дори да сме си го поставяли като цел. Общувахме с лекота, всеки помагаше на всеки – за пръв път досега бях на място, на което се усещаше такава сплотеност. Не знам какво подтикна това да се случи, но стана толкова естествено, че никой дори не се запита.

След първия ден вече бяхме сигурни, че сме попаднали на едно необикновено място и нямахме търпение да разберем какво са подготвили нашите ментори. Кратката среща в голямата зала ни изпълни с творческа енергия за предстоящата седмица. Всеки от нас носеше своята вътрешна мотивация да стане част от лагера, но имахме и обща цел – по-добро разбиране на себе си и чрез него – достигане до призванието.

Няма как да не разкажа и за базата, която се превърна в наш дом. Дворът бе толкова голям, че в него имаше иглолистна гора, малък стадион, както и поляна, на която осъществявахме част от активностите. Бях предизвикана първия ден да намеря своя алеф ( първата буква от иврит, която символизира безкрайността и разширението на вселената ) – мястото, на което се чувствам най-добре и го усещам като свое. Моят алеф беше градинската люлка на двора, която следобед биваше огряна от слънчевите лъчи. Там прекарвах “соло” времето си – всеки от нас имаше възможността да остане насаме с мислите си по два часа на ден, за да саморефлектира върху натрупаните знания или просто да помълчи в хармония със себе си и природата.

Дворът и магичната гора

Първата вечер в базата дълго не успях да заспя, свикнала с шумотевицата на града. За пръв път попадах на място, което беше толкова далеч от външния свят, че тишината се бе разпростряла свободно в пространството, необезпокоявана от хорската глъч. Чувах движението на кръвта ми така, сякаш бях допряла раковина до ухото си. По-късно ще призная, че тази тишина ми даваше пълноценен сън – в града колкото и часове да спях, не успявах да отпочина, докато тук само пет часа ми бяха достатъчни, за да съм заредена с енергия за новия ден.

Събудих се преди алармата. Нямах търпение да видя какво ще ми донесе новия ден.

Ако този разказ подбуди твоето любопитство, си представи какво ли би било ако го изживееш от първо лице?

Ралица Арнаудова

Pin It on Pinterest

Share This